Семейството е система с установени начини за поведение, взаимодействие и общуване. Семейството като цяло се състои от подсистеми.

С други думи, тя се състои от подсистемата на двойката, която с пристигането на детето се трансформира в подсистемата на родителите и подсистемата на братята и сестрите (Papadioti-Athanassiou, 2014; Bowen, 1998). Тези подсистеми взаимодействат както помежду си, така и с индивидите на всяка друга подсистема.

Забелязано е, че когато система като семейството е болна, застрашена или изложена на стресови условия и има опасност да бъде дестабилизирана, тогава в системата се създават така неречените триъгълници. Създаването на триъгълниците се крие в отношенията на трима членове на семейството. Този триъгълник може да бъде здравословен, проблематичен или нефункционален, както за всеки индивид, така и за семейната система. Когато например в двойката има кавги, разногласия и напрежение, детето се включва в тази динамика и тогава то се въвлича в тези отношения като по някакъв начин отвлича вниманието на родителите си от конфликтите помежду им, или като се опитва да намали напрежението и да успокои двете страни.

Следователно се наблюдава, че детето играе регулаторна роля в родителските конфликти, сякаш призовано да поеме ролята на двама родители, които вече не могат да изпълняват тази роля адекватно. По този начин, в усилията си да защити семейното единство и да гарантира, че родителите продължават да го обичат, то заема място като трети полюс в конфликтните отношения межу родителите.

Един такъв начин е да сключи съюз с единия от родителите и да се обърне срещу другия, когото смята за виновен. Друг тип триангулация и начин за избягване на напрежението в системата е, когато детето проявява проблемно поведение или обезпокоителен симптом (напр. главоболие, затруднено сън, психосоматични смущения, девиантно поведение), за да привлече вниманието на родителите върху собственото си напрежение (Kounenou, 2010; Papadioti-Athanassiou, 2014). С други думи, симптомът на детето има функция да събере родителите и да предотврати разкъсването на системата. По този начин симптомът на детето се превръща в индикация, че цялата семейна система е болна или дисфункционална (Bowen, 1998).

Триангулацията работи анксиолитично и е по-стабилна от диадата. В крайна сметка много пъти родителите вземат решение да останат заедно поради даден проблем на детето (Bowen, 1998; Kounenou, 2010).

Триангулация може да бъде осъществена вербално, когато един от двамата родители се представя на детето като жертва на конфликта, за да го привлече към себе си или емоционално, плачейки пред него и изразявайки негативни емоции.

Следователно е от съществено значение родителите да избягват да въвличат децата в нефункционални триъгълници и да ги освобождават от такъв тип взаимоотношения. Това може да се направи, когато родителят е в състояние да наблюдава поведението на детето, да го осъзнае и да го модифицира, така че никой да не участва или да включва трети страни. С други думи, той ще постигне емоционална диференциация, знаейки кои емоции са негови и кои са следствие на другите аспекти.